S Bankov,

R Rangelov

Международна научно-практическа конференция "България на регионите 2026"

ISBN: 2815-5265 (онлайн)

Дигитализацията на биологията – геномни бази данни, автоматизирани лабораторни процеси, облачни услуги и AI-подпомагана биоинформатика – променя профила на биологичната сигурност, като я прави директно зависима от киберустойчивостта. Предмет на настоящото изследване е ролята на глобалните дигитални мрежи и инфраструктурите на Dark Web като среда, която ускорява разпространението на „биотерористичен капацитет“ в широк смисъл: не само чрез потенциален достъп до опасни материали, а чрез формиране на екосистема за dual-use знание, сиви/нелегални пазари на здравни продукти, злоупотреби с чувствителни биомедицински данни и киберпрестъпни услуги, които могат да се материализират като биориск. Изследването използва качествена методология, съчетаваща преглед на научна и policy литература за кибербиосигурност и управление на dual-use в науките за живота (WHO, 2022; United States Government, 2024), анализ на публични доклади на европейски и международни институции за заплахи към здравния сектор и организирана престъпност (ENISA, 2023; Europol, 2025a; Europol, 2025b), както и кейс-стъди на регулаторно документиран пробив в генетична услуга (ICO, 2025).

Основните резултати очертават три взаимосвързани канала на риск. Първо, Dark Web и свързаните анонимни екосистеми функционират като ускорител на пазари за фалшифицирани/нерегулирани здравни продукти, което създава масов обществено-здравен и икономически риск (Europol, 2025a). Второ, компрометирането и последващото разпространение на генетични и здравни данни показва как биологично релевантната информация се превръща в търгуем актив с потенциал за изнудване, измами и подкопаване на доверие в здравни и научни системи (ICO, 2025). Трето, кибератаките срещу здравни организации – особено ransomware – демонстрират директен преход от цифров инцидент към прекъсване на критични медицински услуги и риск за пациентската безопасност (ENISA, 2023).

Дискусията поставя тези канали в рамка на хибридни заплахи, при които държавни и недържавни актьори комбинират киберсредства, престъпни мрежи и информационно въздействие за дестабилизация под прага на формална война (NATO, n.d.; Council of the European Union, n.d.; Europol, 2025b). Изводът е, че националната сигурност следва да третира кибербиосигурността като интегрирана функция на устойчивост: защита на данни, сигурност на вериги за доставки и лабораторни/здравни системи, ранно предупреждение и управление на dual-use в съответствие с международните задължения за ограничаване на подкрепа за недържавни актьори по линия на неразпространение (United Nations, 2004).